Latest Entries »

 

След допирите ни опасни
и след пулсиращите ни мисли
потапяме се безкрайно страстни
готови за нови искри…

След пламналите ни погледи
и след претопените ни сълзи
изгубваме се за околните
и утихваме там някъде настрани….

След последните ни изблици
и след любимите ни тишини
настаняваме се в сънища розови
и изплуваме наново в утринни….

Дали ще има утре Слънце
или ще са дъждовни тишини
ще изгаряме от страст само с погледи
и само дъждът ще може да ни укроти….

 
 
Advertisements



Топъл ромон днес ни подсети
нежен полъх от безкрайни ветрове

и цвета на събуждащото цвете
отново в мен пак пролетно живее

Галантен изблик от гальовни чувства
утайка чиста от пълноводна тишина
наслагва пролетно днес да се почувства
на една дузина хора в замяна

Заваляват звучно радостни настроения
птички се връщат щастливо от далечна страна
събуждат се тревички отново
 без обяснения
и ни канят безгрижно на пролетна серенада

Достига ни аромата на първото кокиче
ободряват ни цввтове на розовия минзухар
невероятно свежи са и днес момите
набрали теменуги събудени от знахар

Бяло облаче танцува  весело отгоре
слънцето сънливо се опитва пак да го прободе
дъждецът изпробва се да заплаче, а не може
вятъра немилостиво капките му ще изяде

Разпенват се ободряващо днес реките
отминават ги бездушните само с грехове
колко са кристално чисти днес водите
и колко красиви са планинските хълмове

Пролет е, усмихнете се хора!

 

Галерея / Предложен в: Поэтический Олимп

 
Пролет е, усмихнете се хора!
21 марта 22:19
#1167993
Тема: Стихи
Просмотров: 0  Комментариев: 0
 
   

 
Мой любимый плэйкаст
Название:
 
 

Когато небето пак над земята въздъхне
и с нож раздели деня от нощта,
тогава изгрева ще започне пак да съхне,
а залеза ще загуби малко от прекрасността.

Когато прегърнат се радост и болка
и пламнат от тях за нас искрици топлина,
тогава съдбата ще стане щастлива богомолка
и ще ни дарява още повече с любовта.

Когато от студ часовника спре да се движи
и слънцето изнемощее със свойта светлина,
тогава луната ще започне да брои на пръсти
и да ни разказва нова вълшебна приказка.

Когато пролетта с бяла надежда пристъпи
и направи чудни алеи от екзотични цветя,
тогава есента ще престане да се мръщи
и ще ни заобагри с нова златна красота.

Когато и лятото нажежено се изпъчи
и ни зажари отново с огнена искра,
тогава морето ще започне да му мъсти
и ще ни приютява в свойта хладина.

Когато небето се помъчи земята да целуне
и слънцето се усмихне на вятъра,
тогава лошото от нас ще излитне
и ще остане дълго да струи доброта.


 

 
 
 

Възможно ли е все по синьо да става небето
и да се усмихва в по-свежо зелено полето,
а слънцето да е в друга роба с жълто,
нахлуло в деня ми омайно за дълго?
Възможно ли е утринния полъх да гали все по нежно
и да разцъфват цветята омайно ненагледно,
да се събуждам в друга приказка омайно
и аромата на цветята да гадая незнайно?
Възможно ли е пролетта да е донесла свойте акварели
и да е разплискала боите с пръсти закопнели,
да е сложила на дърветата нови кордели
и да е постлала по тревите цветни дантели?
Възможно ли е да се е объркал цветния релакс
и да е изпуснал във въздуха само цветен прах
или може би са ме докоснали фантазии нежни,
и са ме подготвили за полети безбрежни?
Възможно ли е да цъфне чувството пролетно в деня
и да разпали пролетни вдъхновения и за нощта
или може би за момент пейзажа ще ме пожали
и ще изплува само за малко с картини изгряли?

 
 

 

И все не мога да се спра,
животът ми е шепотна пързалка,
спускам се над снежната преспа
и пия снежен смях, като нестинарка.

Летя надолу, а ме е много страх,
ужасно е да си ледена совалка,
примирам под танцуващия сняг
и имам чувството, че съм снежинка жалка.

Внезапно се обръщам на един завой,
забравила за опасната примамка,
виждам, че ми сигнализираш с вой
засипващата лавина ме кани на дрямка.

А над мен са твойте синева
и ехото от бликащата глъчка,
усещам как пълзи мисълта ти под снега
и ми дарява спасителната глътка.
 
И някой каза, че съм много далеч,
учудвам се на странната му веялка,
аз мога да излеза, да съм снежният човек
и да пътувам с теб по ледената пързалка.

Публикувано от Светлана Тодорова – kleopatrasv Етикети:
 
 

Здравей, мен ли търсиш,
на мен ли говориш от дни,
чуваш ли музика или стъклата бършеш,
долавяш ли вече скърцането на стъпки.
Знай, гласът ми е движение,
за теб долетял през девет планини,
утаил се на дъното с много вълнение,
страхувал се дълго да ти прошепти.
Не, не ми омръзва без съмнение,
мога и аз да ти говоря с дни,
всяка твоя тръпка е опровержение,
всеки твой шум събужда мечти.
Да, искам от теб разрешение
и още дълго гласа ти да звучи,
не ми напомняй, че ще тръгваш с извинение,
постой за още няколко минути и ми разкажи.
Да, точно за твойто откровение,
което дълго будна ще ме държи
и не оставай за утре продължение,
искам сега всичко на един дъх да се случи..

Публикувано от Светлана Тодорова – kleopatrasv Етикети:
 
 

Душата ми те вдишва снежнобяла,
извира музика от далечина,
на паузи се връща отмаляла
и присяда тихо пред твоята врата.
Танцува боса с теб по жарава,
и не се колебае да се завърти на ръба,
изпява песента за незабрава
и се слива страстно в танца на любовта.
Песента до теб сега е долетяла,
пристъпват ефирно ноти в светлина,
мелодия прикрива пулса изнемощяла
и с припев разбива грохота на ритъма.
Луната таниника прибледняла
и не отмества поглед от страстността,
небето танцува със звездата осиротяла,
а ти държиш ли я още за ръка…. 

 
 

 

Погледът ти
отваря магнетично врати,
зад които израстват дворците
и там сред разстланите екзотични красоти,
бродират нежни повърхности тишините.
Мисълта ми
 се втурва веднага да се потопи,
но ириса ти бързо заличава следите,
буксува с треперещите слънчеви лъчи
и издига още по-висока преграда за очите.
Дали може
да се премине през тези врати,
сънувала бях, че съм там сред тревите
и дали ще оживеят наново онези мечти, 
които затвориха пътищата за въздишащите.
Душата ми
погълната от вакумни сили,
изгубва се за миг в празнотите,
преминава над онези невидими висини
зад които вижда случващото се от мечтите.
Погледът ти
събуден от пламнали зеленини,
погалва покълналите случайности,
засява шепоти, довяти от далечни земи
и жъне с размах огнените безкрайности.
А хоризонтите
намигат усмихнати още от ранни зори
и подсказват ми твоите потайности,
рискуват да се стопят от горещите ти искри,
но ми отключват да си откъсна реалности. 

 
 

      И скочих в ледените води на бушуващия океан. Мощният му рев раздра тишината и разплиска докрай разбеснялата се водна повърхност. Мъжът беше много уплашен или силно обезпокоен. Да, едно от двете е, и докато се чудех какво му е и той скочи. Той е ..
Всъщност не бях го виждала досега, намерих го в приказката, в която влязох. Видях го как се гмурна и когато се подаде на повърхността, протегна ръката си. В шепата си държеше оня изящен аметист, с който не се разделях никога. Явно го бях изтървала при скока. Беше гравиран много изкусително и съдържаше много странни знаци.  Инициалите му бяха нещо като кодове на Съдбата. При рязка смяна на температурата тя променяше рязко  своето действие. И ето изведнъж екрана се активира. Ах, та там бях аз. Невероятно, виждах се съвсем различна, но бях аз. Докато гледах бъдещето си на кинолента едновременно го усещах. Усещах ръцете му вече на рамото ми и как отмяташе косата ми. Навеждаше зад сгъвката. Леле..целуваше ме. Взирах се в очите му, без да знам какво изпитвам. Там, в бъдещето, а мислех, че то и миналото не същуствува. Огромното настояще се разпадаше на хиляди прашинни усещания и се губеше в необятността. Примигвах и отново търсех пламъка в очите му и колкото и  пъти да потъвах и да изплувах от тях, нещо ме държеше като магнит. Сензорно Той, може би ми припомняше миналите животи. Започна да пари в душата ми и да ме боли. Само един негов поглед ми бе нужен, за да  осъзная, че този поглед не може да бъде забравен, че той е познат и ще ме кара да изпитам онова, което бях изпитвала в миналото. Всяка частица в мен започна настръхва, защото си припомняше образа на мъжа от преди и вече започваше да го сравнява. Постепенно разбирах, че колкото и да се лутам в лабиринтите на полу-реалността да си го припомням най-накрая ще го загубя, защото не е истински. Но винаги ще търся неговите жадни очи, защото те запалиха този огън в мен и аз изгорях някога в тях. После екрана потъмня и даде тъмна мрачна картина. Пуста плажна ивица, уморено притихнал заспал град, закътан залив. По брега върви тъжен мъж, гледайки звездите, той сякаш чакаше нещо от там, чакаше отговор или знак .
На фона на звездното небе една звезда падаше . Да, точно така, падаше към мен. Чак не можех да повярвам, но вече се приземяваше в краката ми. Стана ми толкова тъжно, наблюдавайки нейния завършек. Помислих си, че едва ли аз като нея ще съм жената на мечтите му, но знаех, че ще си спомня за мен винаги когато гледа звездите и не би могъл да ме забрави. На екрана си намигаха звездите му, гонещите се комети, Вселените му и най-накрая се показа лицето му в едър план. Тъжните му очи блестяха, излъчвайки нежност и топлина и очакваха моята реакция. Гледах го и се чудех дали е възможно да ми се случи, да ме целува някой така прекрасно. А, щях ли да се случа и аз във времето. Сълза?…Плъзгаше се сълза по екрана, като нещо много чувствено от Него. Докоснах я, наистина беше сълза и със  сигурност някъде по света стоеше и плачеше.
Аз ли бях виновната, аз ли бях момичето, което би могло да му помогне. Не вяравам да съм тази, която би могла да Му даде неговата желана любов, но вярвам, че мога да предизвикам любовта, от която се нуждае.

––––––––––––––––––––––––––

Да,  hloris  , това е отговор на  въпроса ти: /Ако жената обича един мъж,този,когото всъщност обича,не е въпросния мъж./
    Реалният и идеалният образ на мъжа, който сравнявам в момента няма как да се припокрие колкото и да налагаме оригинала върху негатива за сравнение. Понякога самите ние, жените дори не го проумяваме и не се усещаме, че правим това мислено. Не защото сме по-малко чувствени от мъжете, напротив по-дълбоко емоционални сме от тях и не защото сме по-слабите, напротив по-силните сме. Доста често  се случва тя , жената да се влюби в някой мъж, макар и в сърцето й да живее друг. /нереалният/. При мъжете нещата са по-другояче скроени и най-вече за отхвърлените мъже. Отблъснати от конкретната тяхна жена, те са напълно емоционално смачкани в един момент и дори понякога това им оставя траен отпечатък за бъдещите преживявания.  Попадналите в подобни ситуации мъже, които вече са разбрали истината, а по-точно че обичащата ги жена или по образно казано любимата им – има на сърцето си друг огледален образ за обичащ я мъж,…..се сгромолясват. И то не защото имат непозитивен поглед върху случващото се, а защото носят различни душевни чувственности. Понякога Те наистина срещат жената, любовта на живота си, но Тя не е неговата вече жена, тя е приела и закотвила друг в сърцето си и го е идеализирала за себе си. Извода е, че просто липсва тази идеалната или идеалният и винаги ще отсъства в най-подходящият момент, т.е конкретният момент при разгаряне на емоциите точно подходящата за тях. Истината е, че няма точни правила за успех и всичко е ирония на Съдбата. Самите комбинациите на ситуациите и нямат край. Самата хармония между партньорите е нещо като лотария.  Душевността при всеки човек е различна и не съвпада с никоя друга. Може само да се привлича от подобна, но не се уеднаквява с никоя друга. Огледалният образ в сърцето на жената съществува и каквото и да прави любимият й мъж..този образ никога не може да се изтрие. И когато за съжаление е другият , а не точно неговият,  ще се случи ситуацията на отхвърленост и ще възникнат комплексите. А, един комплексиран мъж става озлобен и вреди на обществото.
И докато жените не се освободят от идеализираният си образ за единственият, неповторимият и най- красивият, най-добрият и и най подходящият за тях няма да преста

     Стрелките на часовника вече сочеха към 1 и 53 часа, а аз още будувах. Лунната светлина се прокрадваше през щорите и ме държеше в неведение ден ли е или нощ. Унасях се в малките часове на нощта и гледах един съвсем различен филм. Разбирах, че той нямаше да дойде и сигурно лежеше сам в леглото си, потънал вмислите си за мен и решаваше съдбата ни.  В съзнанието му, може би образът ми бе реален, а това значеше, че само с протягане на ръка можеше да ме докосне, но всеки път, когато си го помислеше, образът ми изчезваше. Едно време и аз лежах така вглъбена и си мислех за много неща, а сега само ги чаках да се сбъднат. Чаках него, потънала в своите сладки наивни мисли, които се рояха, като рояци в пчелни кошери и знаех, че той ме наблюдаваше, усещаше дори неравното ми дишане.
Екранът от камъка на пръстена ми примигна, аметистът явно улавяше най-нищожните вибрации. Приближаваше се. Знаех, че се чувстваше щастлив дори само като ме наблюдаваше и като че ли ме галеше по този начин с погледа си. Отвън се чуваше лек бриз, идващ през прозореца и нямаше значение дали ще има хиляди моменти като този или ще съществува само един единствен миг, защото всичките щяха да са такива. Точно в тези мигове, той чувстваше и живееше в моето измерение. Влечението му към тялото ми го караше да трепери. Отново усетих топлина по рамото си, беше дошъл. Нощта  ни завиваше с черни воали и ни пазеше от чужди погледи.
„Какво се случваше?”. ………
Слушах музиката му и ми се струваше, че бях на място, където съм била и преди. Взирах се в лицето отсреща,  погледът му сякаш отваряше вратите на невидими светове. С проекцията си мигновенно строеше замъци, оазиси от кристални чувства и то сред проблясъци на предишни животи. После отмествах погледа си встрани и виждах хиляди хора, които ми махаха с ръка да спра. Знаех, че ако избера световете му, губех живота си, защото той беше нереален и е само плодна моето въображение. И ето веднага след това за първи път след толкова време прозвуча гласът му „Животът е красив, когато е споделен“ Шепотът му издаваше много неща и ме караше да се замисля. Провокираше да решавам и то точно сега. Изборът, който щеше да промени само с един замах целият ми живот чакаше. Притворих очи и скочих. Влязох в приказката.Струв