Category: Проза


      И скочих в ледените води на бушуващия океан. Мощният му рев раздра тишината и разплиска докрай разбеснялата се водна повърхност. Мъжът беше много уплашен или силно обезпокоен. Да, едно от двете е, и докато се чудех какво му е и той скочи. Той е ..
Всъщност не бях го виждала досега, намерих го в приказката, в която влязох. Видях го как се гмурна и когато се подаде на повърхността, протегна ръката си. В шепата си държеше оня изящен аметист, с който не се разделях никога. Явно го бях изтървала при скока. Беше гравиран много изкусително и съдържаше много странни знаци.  Инициалите му бяха нещо като кодове на Съдбата. При рязка смяна на температурата тя променяше рязко  своето действие. И ето изведнъж екрана се активира. Ах, та там бях аз. Невероятно, виждах се съвсем различна, но бях аз. Докато гледах бъдещето си на кинолента едновременно го усещах. Усещах ръцете му вече на рамото ми и как отмяташе косата ми. Навеждаше зад сгъвката. Леле..целуваше ме. Взирах се в очите му, без да знам какво изпитвам. Там, в бъдещето, а мислех, че то и миналото не същуствува. Огромното настояще се разпадаше на хиляди прашинни усещания и се губеше в необятността. Примигвах и отново търсех пламъка в очите му и колкото и  пъти да потъвах и да изплувах от тях, нещо ме държеше като магнит. Сензорно Той, може би ми припомняше миналите животи. Започна да пари в душата ми и да ме боли. Само един негов поглед ми бе нужен, за да  осъзная, че този поглед не може да бъде забравен, че той е познат и ще ме кара да изпитам онова, което бях изпитвала в миналото. Всяка частица в мен започна настръхва, защото си припомняше образа на мъжа от преди и вече започваше да го сравнява. Постепенно разбирах, че колкото и да се лутам в лабиринтите на полу-реалността да си го припомням най-накрая ще го загубя, защото не е истински. Но винаги ще търся неговите жадни очи, защото те запалиха този огън в мен и аз изгорях някога в тях. После екрана потъмня и даде тъмна мрачна картина. Пуста плажна ивица, уморено притихнал заспал град, закътан залив. По брега върви тъжен мъж, гледайки звездите, той сякаш чакаше нещо от там, чакаше отговор или знак .
На фона на звездното небе една звезда падаше . Да, точно така, падаше към мен. Чак не можех да повярвам, но вече се приземяваше в краката ми. Стана ми толкова тъжно, наблюдавайки нейния завършек. Помислих си, че едва ли аз като нея ще съм жената на мечтите му, но знаех, че ще си спомня за мен винаги когато гледа звездите и не би могъл да ме забрави. На екрана си намигаха звездите му, гонещите се комети, Вселените му и най-накрая се показа лицето му в едър план. Тъжните му очи блестяха, излъчвайки нежност и топлина и очакваха моята реакция. Гледах го и се чудех дали е възможно да ми се случи, да ме целува някой така прекрасно. А, щях ли да се случа и аз във времето. Сълза?…Плъзгаше се сълза по екрана, като нещо много чувствено от Него. Докоснах я, наистина беше сълза и със  сигурност някъде по света стоеше и плачеше.
Аз ли бях виновната, аз ли бях момичето, което би могло да му помогне. Не вяравам да съм тази, която би могла да Му даде неговата желана любов, но вярвам, че мога да предизвикам любовта, от която се нуждае.

––––––––––––––––––––––––––

Да,  hloris  , това е отговор на  въпроса ти: /Ако жената обича един мъж,този,когото всъщност обича,не е въпросния мъж./
    Реалният и идеалният образ на мъжа, който сравнявам в момента няма как да се припокрие колкото и да налагаме оригинала върху негатива за сравнение. Понякога самите ние, жените дори не го проумяваме и не се усещаме, че правим това мислено. Не защото сме по-малко чувствени от мъжете, напротив по-дълбоко емоционални сме от тях и не защото сме по-слабите, напротив по-силните сме. Доста често  се случва тя , жената да се влюби в някой мъж, макар и в сърцето й да живее друг. /нереалният/. При мъжете нещата са по-другояче скроени и най-вече за отхвърлените мъже. Отблъснати от конкретната тяхна жена, те са напълно емоционално смачкани в един момент и дори понякога това им оставя траен отпечатък за бъдещите преживявания.  Попадналите в подобни ситуации мъже, които вече са разбрали истината, а по-точно че обичащата ги жена или по образно казано любимата им – има на сърцето си друг огледален образ за обичащ я мъж,…..се сгромолясват. И то не защото имат непозитивен поглед върху случващото се, а защото носят различни душевни чувственности. Понякога Те наистина срещат жената, любовта на живота си, но Тя не е неговата вече жена, тя е приела и закотвила друг в сърцето си и го е идеализирала за себе си. Извода е, че просто липсва тази идеалната или идеалният и винаги ще отсъства в най-подходящият момент, т.е конкретният момент при разгаряне на емоциите точно подходящата за тях. Истината е, че няма точни правила за успех и всичко е ирония на Съдбата. Самите комбинациите на ситуациите и нямат край. Самата хармония между партньорите е нещо като лотария.  Душевността при всеки човек е различна и не съвпада с никоя друга. Може само да се привлича от подобна, но не се уеднаквява с никоя друга. Огледалният образ в сърцето на жената съществува и каквото и да прави любимият й мъж..този образ никога не може да се изтрие. И когато за съжаление е другият , а не точно неговият,  ще се случи ситуацията на отхвърленост и ще възникнат комплексите. А, един комплексиран мъж става озлобен и вреди на обществото.
И докато жените не се освободят от идеализираният си образ за единственият, неповторимият и най- красивият, най-добрият и и най подходящият за тях няма да преста

Advertisements

     Стрелките на часовника вече сочеха към 1 и 53 часа, а аз още будувах. Лунната светлина се прокрадваше през щорите и ме държеше в неведение ден ли е или нощ. Унасях се в малките часове на нощта и гледах един съвсем различен филм. Разбирах, че той нямаше да дойде и сигурно лежеше сам в леглото си, потънал вмислите си за мен и решаваше съдбата ни.  В съзнанието му, може би образът ми бе реален, а това значеше, че само с протягане на ръка можеше да ме докосне, но всеки път, когато си го помислеше, образът ми изчезваше. Едно време и аз лежах така вглъбена и си мислех за много неща, а сега само ги чаках да се сбъднат. Чаках него, потънала в своите сладки наивни мисли, които се рояха, като рояци в пчелни кошери и знаех, че той ме наблюдаваше, усещаше дори неравното ми дишане.
Екранът от камъка на пръстена ми примигна, аметистът явно улавяше най-нищожните вибрации. Приближаваше се. Знаех, че се чувстваше щастлив дори само като ме наблюдаваше и като че ли ме галеше по този начин с погледа си. Отвън се чуваше лек бриз, идващ през прозореца и нямаше значение дали ще има хиляди моменти като този или ще съществува само един единствен миг, защото всичките щяха да са такива. Точно в тези мигове, той чувстваше и живееше в моето измерение. Влечението му към тялото ми го караше да трепери. Отново усетих топлина по рамото си, беше дошъл. Нощта  ни завиваше с черни воали и ни пазеше от чужди погледи.
„Какво се случваше?”. ………
Слушах музиката му и ми се струваше, че бях на място, където съм била и преди. Взирах се в лицето отсреща,  погледът му сякаш отваряше вратите на невидими светове. С проекцията си мигновенно строеше замъци, оазиси от кристални чувства и то сред проблясъци на предишни животи. После отмествах погледа си встрани и виждах хиляди хора, които ми махаха с ръка да спра. Знаех, че ако избера световете му, губех живота си, защото той беше нереален и е само плодна моето въображение. И ето веднага след това за първи път след толкова време прозвуча гласът му „Животът е красив, когато е споделен“ Шепотът му издаваше много неща и ме караше да се замисля. Провокираше да решавам и то точно сега. Изборът, който щеше да промени само с един замах целият ми живот чакаше. Притворих очи и скочих. Влязох в приказката.Струв

    

     Топъл въздух нахлуваше в стаята ми и разнасяше странен аромат от уханието на природата отвън. Нейде наблизо се чуваше звук от плачещо пиано. С тоновете му се раздробяше тъжно тишината на малки късчета покълнали откровения. Звукът въздишаше по клавишите и се изплъзваше някак си между пръстите, като падаше неподготвен в пространството, недокоснат от времето……
      Понякога се питам защо съм толкова чувствителна и защо прекалената емоционалност ми пречи да бъда спокойна. А уж обичам да съм истинска реална. Плаче ми се под тези тъжни акорди, разпадам се като пепел на изсъхнала роза, политнала и разпръснала се от вятъра неизвестно къде на  малки късчета щастие върху ненамерени   досега  олтари……Далече си……..
       Мислейки за теб, гледах през прозореца и не разбирах още, че времето липсваше, някак си се беше изпарило и всичко наоколо беше сиво и безразлично. Намирах се в някакво пространство, където размишлявах и си задавах въпроси. Светлината отвън струеше някак неестествено и влизаше на нежни тласъци в мен. Галеше ме и успокояваше за болката от липсата ти, пробваше ме, но не те заместваше. Тишината беше дълбока, неузнаваема за този час. Лампите вътре, въпреки че бяха угасени просветваха, сякаш напомняха за нещо приближаващо се.  Взирах се в това примигване и ми се струваше, че изкуствената светлина улавяше импулсите на невидимата и сигнализираше за нещо оттатък времето или за оттатък мястото ми. Истината бавно изплуваше и придобиваше бледи вече очертания. Приличаше като едно озарение от едно емоционално настройване. Чувството за безпомощност пристъпваше на пръсти и с чрез ярката светлина се настаняваше в дома ми. Искаше ми се сега да бях другаде, там на другото място, там до теб……..
      Отдавайки се докрай на свободата за мислене не можех да проумея, защо съм още тук , какво чакам и защо не отпътувам. Моята свобода, дори и само за три секунди щастие бих искала да бъде друга, различна от сегашната, да бъда с теб…….

 
 


    Нямаше как, останах отново сама, потънала в мислите си. А мислите ми се рояха, като рояците в пчелни кошери и ме отнасяха пак някъде, където не съм била досега. На  място, където съм се сънувала, че съм била. Място, в което много старателно съм се взирала и търсела най – подробните детайли, които съм и сравнявала дори в сънищата си. По мен се разлива едно такова невероятно, непознато, приказно,  толкова красиво усещане, за което всеки би мечтал да почувства някога и някак си. Виждах се, там сред хилядите цветя на поляната, окъпани с прозрочни капки роса и галещото слънчево шмугване през съхнещите листа, заедно с топлия полъх на вятъра, който ги подсушаваше със целувката си и ги променяше по неузнаваем начин. Казват, че цялото това въображение било вълшебно и мислейки и потъвайки в такава красота, усетеното те променяло изцяло, карало те да погледнеш с други очи на живота, да се усмихваш по-друг начин, дори и да забележиш и незначителни неща наоколо.     
     Опитвам се да си представя. какво би било да обичаш някой толкова силно, че да си готов да направиш всичко за него, гледайки се през призмата на времето някак отстрани.  Какво значи да промениш живота си, да го изгубиш дори, да се оттърсиш от минало и спомени завинаги и да заживееш с настоящето.  Да, и при любовта съществува дилема : – Да бъдеш или Не, но винаги има вероятен отговор, отговорът на живота ни. Има ги и тези моменти, които те карат да се смееш, да плачеш и да се питаш има ли смисъл? Заслужава ли си, жертвите които правим. Моят отговор е “ ДА “ . Защото, когато мисля за Него, аз си представям с какви прекрасни мигове ме дарява Той и какви нови занапред бих преживяла . Как ще се будя всеки ден с усмивка и ще премигвам под лъчите на изгряващото слънце и как ще мечтая за следващото утро и правя плановете за бъдещите дни. И винаги ще си задавам и въпросите – Как ще преминавам през лошите новини, през силните бури, през жестоките ситуации, катаклизмите ? Ами, бих казала отново с усмивка. Защо ли? Защото ще знам, че си струва. Нищо не би имало значение, нищо не би ми попречило да се наслаждавам на любовта си . А аз я чакам с нетърпение сега да се прибере и гледам с искрящ поглед към вратата, която ще се отвори всеки момент, а аз ще се втурна за да я посрещна. Не бързам, чакам търпеливо, защото знам, че той ще дойде. След няколко часа, ще се прибере……..

 

 
 
 

  
 
    Капките дъжд звъняха нежно и безтегловно насън, като се стремяха да не се докосват. Падаха бавно и плавно и потъваха в жадната земя. Наоколо хиляди червени пламнали макове бяха навели оросени глави от ситния дъждец и се полюшваха тъжно над мократа зелена ливада, търсейки помощ. Сънувах се облечена в ефирна червена рокля и открих, че съм облечена като принцеса, стъпвайки с прозрачните си пантофки по калната земя, а те не се мокреха, сякаш вървях по вода над някакъв загадъчен фон или гланц. Роклята ми също беше съвсем суха в този проливен дъжд. От известно време се чудех коя съм, накъде вървя, какво правя сред тия макове, и ето че най-накрая се заподозрях, ами да аз съм истинска принцеса. Даже се понамръщих малко, как досега не съм го разбрала, тъй че даже не се налагаше и сама да си отварям вратите на двореца, а градинарят, един красив лакей, облечен в изискано бяло облекло вървеше навсякъде пред мен и ми правеше реванши с всяко отваряне.  Ами то нали цялата ми прислуга в момента беше  заета да паркира лъскавите бели лимузини на принцовете от цял свят, които прииждаха, само за да ме зърнат. Бяха толкова много, че се учудих откъде има толкова графове и херцози останали в днешно време. . За съжаление и те не бяха особено на ниво, да не кажем, че въобще не отговориха на очакванията ми. . И точно тогава го видях! О, не по-точно го разпознах, беше точно Красивият принц,  явно тъкмо се връщаше от леговището на някой дракон, откъдето, с цената на неимоверни геройствания, се бе измъкнал, тъй като още носеше дебели вериги в ръцете си. Навярно на входа на пещерата на ламята е стоял някой великан със страшна бухалка, който е пазел розите, които разстяха в изобилие там . А когато се качих в колата на принца видях на задната седалка тази бухалка, навярно взета за сувенир и хиляди изсечени розови храсти. После се сетих, че той се е бил с него именно заради тези рози. Принцът ме заведе в своя дворец, където бе пълно с розови цветчета и всякакви шоколадови бонбони и лакомства. Вечер ме приспиваше с музика и ми разказваше приказки.А някои сутрини, грейнал, ми разказваше небивали смешки,  докато си пиех кафето. И тъкмо си мислех, че сме заживели щастливи до края на дните си, когато ме събуди глас :
– Давам ти 15 минути да се приготвиш за излизане, ще те водя на представянето на една стихосбирка.
Взех да търкам очи и да се изтягам и май пак съм заспала, като си мислех, че съм избягала от действителността, тръгнала по поляната с маковете, а всъщност избягах само насън. Когато се събудих наистина принца от съня беше оживял и ми се усмихваше….

    Ставаше нещо твърде необичайно с мен, когато се промушвах с коня си между скалите и най-накрая се озовах на съвсем непознато място. Погледът ми се вряза отвъд мъглявината и видях черният мустанг сред една невероятно живописна пейзажна гледка. Отдясно и отляво се стелеха вериги от надвиснали черни намръщени облаци, заели отбранителна позиция към всеки новодошъл. Злобният им вид  се засилваше още повече от шума на прибоя на бесните вълни, които бяха полетели да ги докомпенсират. Сред полуделите грамади от неузнаваеми ревове, на фона на мрачната картина се открояваше стегнатата фигура на ездача, който преследвах. Гонех го, а черните отвесни скали и безчислените зъбери ме улесняваха и се разтваряха пред мен на помощ… Но, не можех да го достигна беше невероятно бърз. Дори мисълта му се шмугваше с голяма бързина пред моята и бягаше, като свиреп вятър в пустиня. Галопираше на десетина метра пред мен и трябваше да направя нечовешко усилие, за да го доближа. Сръчках нервно коня си с колене и се впуснах по пистите на фантазиите си. Толкова е рисковано понякога да преследваш някого и то на непознато място. Толкова е сложно, защото понякога има моменти, в които не можеш да спреш и затова за пореден път се опитвах да отклоня мисълта си и да намаля скоростта на гонитбата, но…
Не успявах… Различен е..И черният мустнанг и ездача бяха в унисон с фона на живописната действителност. . Онези, които се отдалечаваха, разбъркваха въздуха и вдигаха страшна пушилка с втъкани облаци от непредвидим блокаж за преследвачите си. Въпреки всичко ги гонех….
Знаех, че е по-добре да го нямаше това „но“, но всъщност го имаше и го усещах. Доближавах го……
Дръпнах силно юздите и конят ми изпръхтя и изцвили силно. Вдигна предните копита и заразравя с копита въздуха. Скочих от седлото и сложих ръка на челото си. Пред мен се виждаха сгъстените облаци от прах, които постепенно изчезваха. Внезапната тишина ме накара да изтръпна. Минахаха десетина минути и….Обърнах се и го видях…Сега яздеше бавно към мен.
След почти три часа безцеремонно гонене из прерията усетих края на чувствените авантюри и неразбиране на проблема си. Мисълта му го предвождаше. Той самият може би не знаеше защо се връща. Нагонът, сигурно бе прекалено силен, ….раздираше го и го караше да се чувства по този начин жив. Може би беше желан от много жени мъж….Бе по-лесно, отколкото предполагах и трябваше вместо да го гоня да се скрия.
Може би живееше точно в онази отдалечена старинна къща на брега на океана, която преди видях. От двете й страни имаше високи кули. Не зная… защо, но бях дълбоко впечатлена от тази странна архитектура. Обичах да изучвам тайните на сънищата си и ето ме днес, попаднала в една от най-необикновенните им приказки. Страшничко си е, да влезеш в нея, защото можеш да не намериш пътя за връщане. Тук влюбените се разделят само, ако едният загине. Любовта им е толкова различна и силна силна, защото природата ги е свързала допълнително с поделянето на частици щастия, далеч…далеч от цивилизацията….. 
   

18

     Срещата ми с теб я видях насън много преди това  и идването ти в моят живот бе пророкувано. В един прекрасен ден те намерих. Познах те отдалеч …..В този ден душата ми си бе пожелала да те види. Знаех, че непрекъснато го е искала, усещах я през годините,и те възприемах, като един нов етап в живота си….. Дойдох, сякаш от непознат за теб свят…Направих го на сън, за да преживея предварително срещите ни, за да се подготвя за теб в реалния живот и за да пробудя съзнанието ти за неща, които предстоят. За мен тогава това беше само сън, за теб незнам, може би видение. Когато се случи в действителност, аз разбрах, че тези преживявания се повтарят и за голямо мое смайване усетих, че зная какво ще се случи по-нататък с нас. Не ме питай откъде съм сигурна? Ти беше мъжът от сънищата ми…. А тези сънища бяха неописуемо красиви….Щастливи….Не, не е видение…Разликата между сънят и видението е сложна за обяснение. В сънят има излизане на двойника от сънуващия, който пребивава в един полуастрален, полуматериален или въображаем свят. В него спящият акумулира сили,  преработва онова, което не е довършил в реалността или пък се учи горе в съня на онова, което трябва да реализира в действителност.Но аз не довършвах нищо и не правех опити да се уча…..Това не беше експеримент за сън, не беше видение….а нещо, като мисловна транзакция за продължителност на загадката. Какво беше всъщност това състояние ….Сомати?
    Зная, че единственния начин да стигнеш  до сомати е медитацията, коята е един вид преход от едно пространство в друго. Самовглъбявайки се, човек  прехвърля пространства само с мисъл. Започва да разбира живота по-друг начин, осъзнавайки много от истините в него и  убеждавайки се в собствената си душевност. Казват, че има два вида такива състояния в този преход – чрез мълчание и чрез пропадане  Ако по време на разговор човек замлъкне, изключи изведнъж, концентрирайки вниманието си върху своето мълчание, може да усети пропадането. Продължи ли пет секунди, може да усети интуицията. Забелязал ли си, че интуицията не е мисловен процес, а е нещо като подсказване на факти. Дълго проучвах всичко това, за да си обясня нещата за себе си и ако ще е пропадане – да е велико пропадане…Издържа ли този изпитателен срок, тези съдбовни тридесет секунди без дишане ще съм в сомати.
    Виждам те, седнал си пред компютъра си и както винаги мечтаеш. До тебе чашата с водка“Аляска“ е полупразна. Знам, че е тази марка, усещам миризмата на алхокола, сега се протягаш назад и въздъхваш: – Пак не дойде!
Имаш проблеми с новия си сайт, Знам, пак е за онлайн доставки…., а в салатата пред теб нещо  липсва. Аха, няма ги маслините… Кога  за последен път я опитвах….Виждам те, отстрани, ти си в новото си жилище…..Различно е…  Можеш и ти да постигнеш  това състояние на духа, но ако
 се освободиш от отрицателната енергия и влезеш в синхрон с вътрешното си Аз….
И предната нощ те сънувах, идвах разбира се…и бях в стаята…После се концентрирах върху пътя към бъдещето и се усмихнах…..Защо не вярваш…Гледах просторните плантации от розови градини и се уверявах, че съществуват..Там някъде, времето е спряло…..
Трудно ще ти е да си го представиш, но времето не е най-добрият ти помощник, само сомати може да те заведе до там…..Не се плаши….В дълбоко сомати, пулсът ти ще спира за секундите, които ще са ти необходими да преминеш, а тялото ти ще е в състояние на пълен покой. Освободиш ли се от напреженията и от материалността около теб, може би ще ме срещнеш по пътя си….Концентрирай се ..Вече те виждам пред мен….

/Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна/ 

 

  

     Не можех….не можех да откъсна поглед от безкрайната зелена империя, разстлала се наоколо. Колкото по-навътре навлизах в дебрите на тетевенския балкан, толкова по-гъста и по-непроходима ставаше. Минавах през многовековни букови гори и тъпчех по обширни поляни, където зеленината ме обсипваше с безброй целувки и загръщаше в своята ефирна мантия. Всичките тези дванадесет нюанса на зеленото, някак си се бяха наговорили и се преливаха до неузнаваемост , като си правеха неподозиран експеримент с природата. Излязох от асфалтофият път и вече да направя нито крачка повече. Стоях захласната пред величетвената осанка на тази планпорех нагоре по черния, когато забелязах украсата му от изящните корони на гиздави дървета. Под кичестите им сенки, храстите бяха толкова свежи и дъхави, разцъфтели толкова прелестно, че ми се искаше никога да не свършва този път. Кривнах по една странична пътека и….природата вече ме поемаше в прегръдките си. Газех в тучната ливада и се усмихвах на зелената омая, а сърцето ми усещаше трепета на всяка една тревичка и туптеше радостно. И ето …пред мен се разкри най-величествената гледка, видели досега очите ми. Врязалата се в небето скала, на която беше разположен Гложенския манастир ми заприлича на необикновен земен олтар……
Не мога да ви го опиша, не мога да ви го обясня, но не можех ина и погледът ми се рееше по околните възвишения. Манастирът, ми се стори някак странно поставен, като лястовиче гнездо, залепено за върха на скалата. Затворих очи, не вярвах, че е възможно такова строителство. Бях чувала, че манастирите обикновенно са се построявали в гънките на Балкана, но не си представях разположението им на надвиснала скала.
Гледах и….не вярвах.Бях навлязла може би във вълшебна горска приказка или може би промъкнала в забравена картина на художник. Сред величествените осанки на големите дънери, сред обсипаните със зеленина скали, сякаш времето беше спряло завинаги. Чувствах се толкова олекотена, смирена, покорна, готова да простя дори на всички злодеи. Аз,която винаги съм живяла в равнина, сега за пръв път се примирявах с планинската реалност. Аз, която не веднъж съм се катерила по планинските склонове на Стара планина, чак сега усетих съвършенството на дивата природна действителност. Колко лесно е било да съм от тази страна на нещатата, трябвало е само да дойда до тук. Колко различно е, чувствам се великодушна, застанала точно на тази скала. Усещах се, че давам знаци за избавление. Бях там, където слънцето отваряше блажено очи и посрещаше утрото, бях там, където изгрева се сливаше със залеза, там , където се зараждаше новото начало. Стоях на мястото, където се усещаше топлата ласка на вятъра. На мястото, където пухкавите облаци завиваха с дантелите си слънцето. Чувствах се пристигнала в точно в своето пространство, заобиколено от величествени скали с разпукваща се зеленина. Недалеч, в блестящия пречистен хоризионт, отекваше ехото на хиляди сподавени въздишки, на безброй неизречени думи, на не докрай изпяти песни, на неуловени от никого усмивки, на недокоснати чувства …и на плясъка от ангелски криле, които ми поднасяха свободата. И струеше тишината, която можеше да лекува всички рани от преживяното.
Знам, че това е моето място, почувствах се като у дома си……

   Застанах пред огледалото, но от него ме гледаше образът на друга жена, която не познавах. Коя беше тя и как се появи. Почувствах, как вътрешното ми Аз потъна в небитието и изчезна само за един миг. Нима на никой не се е случвало подобно нещо? Не знам дали заслужавах съдбата си, но със сигурност заслужавах да изпитам всичката болката от любовта в живота си. Никога не пожелах чуждото щастие, исках да изживея  само своето, затова не надничах в чужди животи. Защо тогава този образ надничаше в моя? Гледаше ме, разучаваше ме, мислеше и мълчеше. Заслужавах поне да има отговор, винаги съм се борила да получа логично обяснение.Всъщност аз давах ли обяснения някому и защо настоявах тогава другите да го правят. Въпроси, въпроси и хиляди въпроси се блъскаха в мен и чакаха развитието на нещата. Грешах ли или дълго не се решавах да бъда себе си. Убеждавах хората каква съм, без самата аз да се убедя в това. Смешно е, нали?
    Диви коне препускаха бясно между съня и будната ми стена до леглото. Писъци на  прилепи и бесни крясъци от блъскащи се птици идваха отвън и се плъзгаха по стъклата на прозорците.
Загадъчна, неуловима, топла, неизискваща нищо друго при тази дрямка, душата ми се разстилаше и владееше мислите ми. Беше се отпуснала в нежниите ласки на съня и притваряше уморените си очи, плъзнала се в безкрайните лабиринти на времето, в  които с удоволствие мързелуваше. Откопчвайки я изведнъж от  реалността, силния вятър я отнасяше влюбено надалеч. Там, в безкрайността, целувайки я и понасяйки я над покривите на заспалия град, вятърът я въздигаше и желаеше за себе си. Искаше, сякаш да я окъпе в морето на необикновенните преживявания и да й се подари ……. 
   Образът от огледалото бързо се скри при появата на прозрението. Разпознах ли го или се все още се самозалългвах? Лека полека отново потънах в покой и нищо не можеше да ме убеди, че всичко това не беше нарочно. Появата на душевността се изпари, тъй както се беше появила. Помръднах ръката си пред огледалото, но не се отрази никакво движение. Изумително спокойствие цареше от лицето ми насреща. Усмихваше се насън, май спях с отворени очи. Мисълта ми прелестно се беше отпуснала и въздишаше отново, гледайки към входа на вратата. До него съществуваха безброй много стъпала и безброй много решетки.
   Изведнъж закачливо вятъра разрши косите ми и спря мига на съмнението. Беше отключил вратата, към която въздишах и зад която се чувствах винаги щастлива. Беше ме събудил….

 

 

 

-Ще ти е трудно да ме познаеш. Една сянка ненадейно пресече пътя ми и се скри в близките храсталаци, след думите , прошепнати от мен в телефона. Вгледах се в многопластовото зелено отсреща и се чудех какво беше това. Многоизмерното ми обхващане на наблюдавания обект ме караше да се чувствам неспокойна. Водеха ме някакви натрапчиви мисли за надграденото ми познание за различност. Следяха ли ме или беше случайност. От средата на храста пулсираха две сигнални светлини. Дали бяха снопове лъчи, причупени от слънцето и отразени от огледален предмет?
-Да, ще ти е трудно да ме познаеш- продължих да говоря в слушалката си, макар раздвоена и объркана след преминалата сянка.
Ревът на мощния мотор изведнъж раздра тишината на пустият път, по който вървях. Безкрайното мълчание на шосето беше удавено от яростния рев на БМВ-то, излязло от храстите и профучаващо с бясна скорост покрай мен, забило спирачки чак на кръстовището и извило рязко обратно. Червените, съскащи фарове на изящния съзтезателен  BMW R1200GS , насочваха и смъкваха фокуса към мен с жестоко любопитство , което преминаваше от сърдит рев на случайно ударено животно, до мощно настървение на кръвожаден звяр. Явно бях мишена за сблъсъка на емоциите му.
Огледах се, стоях недалеч от кръстовището, до което бях стигнала неусетно говорейки си по телефона. А, сега накъде? Не знаех за къде бях тръгнала, просто се разхождах, изоставила Опела си на стотина метра преди това място. Черното БМВ, беше много стар модел и сякаш се опитваше да ме спре при тръгване в друга посока. Дали? На магистралата се разминаваха коли, но до нея имаше доста път пеша. Сърцето ми биеше до побъркване и учестено отвреме навреме разреждаше ритъма си, самоуспокоявайки се. Раздвоена, объркана и почти уплашена се опитвах да догоня мислите си. Какво ставаше?
Последно по телефона си провеждах разговор с човек, когото не бях виждала и се опитвах да му обясня, че ще му е трудно да ме познае. Хаотичните бури от неизживяните виртуални емоции, ме накараха да почувствам манията на ненадейно появила се сянка. Усещането за страх се разливаше по повърхността на кожата ми и ме караше да настръхвам.
Нечия мисъл прозираше в близост и се самоиздаваше познати реплики. Ревът на мотора? Начинът му напомняше предупреждение на хищник. Чух истеричен кикот, който сякаш пробваше забравения си глас. Звучеше смайващо раздвоено и предизвикателно, навявайки ту страшни звуци, ту смешни възклицания. Уморих се да чакам, исках да прекъсна цялото това държене нащрек. Нямах желание да изчаквам реакциите и затова извиках:
– Кой си ти, по дяволите?
Бях изживяла хиляди върховни моменти и хиляди гръмоносни спадове, опияняващо търсеща винаги силните усещания в живота и бях наясно, че няма да получа отсрещен отговор. Бях жена с красиво минало, страхотно настояще и предначертано щастливо бъдеще. Бях човек на крайностите и икога не се оправдавах пред себе си. Съдбата, тази моя тайна орисница, определено ме предизвикваше в случая и знаех, че всичко е просто още едно изпитване. Изглеждаше, като един невзет изпит, един урок от живота, който бях пропуснала.
Мъжът, изключи мотора и бавно слезе от него. Намръщеното му лице и сякаш окървавеното му сърце ми подказваха нещо познато. Приближаваше….
-Защо го направи?- изрече внезапно той. Смразяващият му въпрос направо ме застреля на място:
-Нима не си усетила тогава чувствата ми?- продължаваше без да чака отговора ми.
Толкова години минаха и толкова много сълзи, почиваха в нощите ми и никога не предполагах, че някога и някой си ще ми поиска сметка за моите усещания. Не го очаквах, не предполагах, че дори и за миг в съзнанието ми ще пролази съмнение за развоя на някогашни виртуални общувания. И никога не подозирах, че ще се срещнем наяве. Дали времето беше разбило предварително илюзиите ми? Преглътнах и се опитах да издам някакъв звук, но уви- не се получаваше. Гърлото ми беше пресъхнало, думите засядаха и се гърчеха дълбоко в мен.
Завръщаше се една отровна любов, която бе насечена в миналото на хиляди късчета преживявания и бе разхвърляна над дълбокия океан, за да не могат да се съберат никога отново. Парчетата от матрицата бяха запалени и заличени.
Той продължаваше да стои пред мен и да ме гледа през призмата на пречупеното минало. Държеше силно нишката на изкривените си чувства и във всеки изминал момент поемаше глътка дързост, за да продължи или за да удължи реалния си престой. Постепенно нахлуваха усмивките му, мимиките, фразите му, някогашните му движения, заедно с музиката погребала се уж за дълго в тишината. Музиката, с която изведнъж известяваше присъствието си, като рев от бушуваш ураган или сгромолясване на отрязъци от скални маси се заби и сега в същността ми. Той приближаваше, идваше от може би от хиляди километри, измил омразите към приятелите, посял новите си чувства за бъдещите ежедневия и очаквал невероятните сблъсъци с реалността.
– А помниш ли, когато се запознахме?- гласът идваше от дъното на душата му.
– Кажи ми, как се научи да чувстваш, да обичаш?- продължаваше да извира гласът му.
– И помниш ли дните, прекарани през компютъра, безкрайния чат в безкрайното време?
– Помниш ли Червената ни Луна? Нощ, като тази никога не се забравя .Открих те, ти знаеше, че това ще се случи. В действителност ти не знаеше само кой съм и затова дойдох!- думите падаха бавно, като оловни късове горещо желязо.
Никога не бих предположила, че виртуалният мъж може да се появи в реалността. Дигиталното съзнание стоеше пред мен. Започнах бавно да се съвземам от случващото се. Разпознах стъкленото му сърце, което бях подпалила и окървавила. Усетих страха от идващото, което се провираше, като опасен звяр в спокойното ми настояще и объркваше всички планове за прекрасното бъдеще. Така се бях замислила, че не усетих настойчивото звънене на телефонът си. На четвъртия сигнал вдигнах рязко:
– И ти нямаше да ме познаеш! Аз се промених! – чух в слушалката и погледнах към него. Той говореше срещу мен.
– Дълго се давех в онази безкрайна тишина, която ми остави като подарък. Не можех да разбера и да повярвам, че ти изчезна завинаги? Търсех те! Дали някога ще го разбереш и почувстваш? – гласът му се изливаше на водопади и ме объркваше отново и отново.
Докато го слушах най-после го почувствах. В мен трещяха хилядите му болки, удряха ме горещите му пламнали стенания, давеха ме поройните му безпощадни сълзи, бичуваха ме камшиците на железните му думи…..докато не чух и последното.
– Току що е преминала най-ужасната досега магнитна буря. Трябва да си благодарна, че си имала шанса да я почувстваш. Това е нещо, което се случва само един път в живота! Дигиталния от чата съм аз…