Слънцето ми е помрачено,
залязва тъжно без да остави дар,
студен е погледа му и е угнетено,
не може да ми бъде през нощта другар.

Аз зная утре пак ще е ободрено
и ще се настани хитро от сутринта до мен,
възможно е да е и променено,
зависи от снощния му сън.

А пред одъра ми Луната,
все ме моли да спя, да спя,
увещава ме горката,
че най-подходяща е за мен нощта.

А аз си рея в тишината,
мъча се да си припомня сън,
кой беше момъка така прекрасен,
заспал пред вратата ми отвън.
         
                                

 
Advertisements