Като сянка онемявам,

когато съм от теб далеч,
викам си,
нека друго не си пожелавам,
освен милостивата ти реч.
А случи ли се,
ще започна да те наблюдавам
и всеки миг ще е запазен свеж,
възможно е и да настанявам,
мисъл за бленуван жест.
А после?
После от срам ще се стаявам,
усетила в близостта копнеж.
стоя нащрек и не се решавам,
да вдигна поглед към теб.
Защо ли?
Според теб защо ще се надявам,
защо ще чакам далечна вест,
да мълча се малко престаравам,
че думите ми са плъзнали навред,
Знай!
Безкръвна винаги ще оставам,
когато си безмълвен и далеч
и не смея да те обвинявам,
дори за обяснителния текст.
Реших!
Тази нощ за него ще настоявам,
и ще духна бързо лунната свещ,
в скута ти ще си се представям,
а ти разбереш ли,
тръгни със среднощен рев….

 

 


<!–

–>

Advertisements