Archive for януари, 2012


 

Погледът ти
отваря магнетично врати,
зад които израстват дворците
и там сред разстланите екзотични красоти,
бродират нежни повърхности тишините.
Мисълта ми
 се втурва веднага да се потопи,
но ириса ти бързо заличава следите,
буксува с треперещите слънчеви лъчи
и издига още по-висока преграда за очите.
Дали може
да се премине през тези врати,
сънувала бях, че съм там сред тревите
и дали ще оживеят наново онези мечти, 
които затвориха пътищата за въздишащите.
Душата ми
погълната от вакумни сили,
изгубва се за миг в празнотите,
преминава над онези невидими висини
зад които вижда случващото се от мечтите.
Погледът ти
събуден от пламнали зеленини,
погалва покълналите случайности,
засява шепоти, довяти от далечни земи
и жъне с размах огнените безкрайности.
А хоризонтите
намигат усмихнати още от ранни зори
и подсказват ми твоите потайности,
рискуват да се стопят от горещите ти искри,
но ми отключват да си откъсна реалности. 

 
 
Advertisements

      И скочих в ледените води на бушуващия океан. Мощният му рев раздра тишината и разплиска докрай разбеснялата се водна повърхност. Мъжът беше много уплашен или силно обезпокоен. Да, едно от двете е, и докато се чудех какво му е и той скочи. Той е ..
Всъщност не бях го виждала досега, намерих го в приказката, в която влязох. Видях го как се гмурна и когато се подаде на повърхността, протегна ръката си. В шепата си държеше оня изящен аметист, с който не се разделях никога. Явно го бях изтървала при скока. Беше гравиран много изкусително и съдържаше много странни знаци.  Инициалите му бяха нещо като кодове на Съдбата. При рязка смяна на температурата тя променяше рязко  своето действие. И ето изведнъж екрана се активира. Ах, та там бях аз. Невероятно, виждах се съвсем различна, но бях аз. Докато гледах бъдещето си на кинолента едновременно го усещах. Усещах ръцете му вече на рамото ми и как отмяташе косата ми. Навеждаше зад сгъвката. Леле..целуваше ме. Взирах се в очите му, без да знам какво изпитвам. Там, в бъдещето, а мислех, че то и миналото не същуствува. Огромното настояще се разпадаше на хиляди прашинни усещания и се губеше в необятността. Примигвах и отново търсех пламъка в очите му и колкото и  пъти да потъвах и да изплувах от тях, нещо ме държеше като магнит. Сензорно Той, може би ми припомняше миналите животи. Започна да пари в душата ми и да ме боли. Само един негов поглед ми бе нужен, за да  осъзная, че този поглед не може да бъде забравен, че той е познат и ще ме кара да изпитам онова, което бях изпитвала в миналото. Всяка частица в мен започна настръхва, защото си припомняше образа на мъжа от преди и вече започваше да го сравнява. Постепенно разбирах, че колкото и да се лутам в лабиринтите на полу-реалността да си го припомням най-накрая ще го загубя, защото не е истински. Но винаги ще търся неговите жадни очи, защото те запалиха този огън в мен и аз изгорях някога в тях. После екрана потъмня и даде тъмна мрачна картина. Пуста плажна ивица, уморено притихнал заспал град, закътан залив. По брега върви тъжен мъж, гледайки звездите, той сякаш чакаше нещо от там, чакаше отговор или знак .
На фона на звездното небе една звезда падаше . Да, точно така, падаше към мен. Чак не можех да повярвам, но вече се приземяваше в краката ми. Стана ми толкова тъжно, наблюдавайки нейния завършек. Помислих си, че едва ли аз като нея ще съм жената на мечтите му, но знаех, че ще си спомня за мен винаги когато гледа звездите и не би могъл да ме забрави. На екрана си намигаха звездите му, гонещите се комети, Вселените му и най-накрая се показа лицето му в едър план. Тъжните му очи блестяха, излъчвайки нежност и топлина и очакваха моята реакция. Гледах го и се чудех дали е възможно да ми се случи, да ме целува някой така прекрасно. А, щях ли да се случа и аз във времето. Сълза?…Плъзгаше се сълза по екрана, като нещо много чувствено от Него. Докоснах я, наистина беше сълза и със  сигурност някъде по света стоеше и плачеше.
Аз ли бях виновната, аз ли бях момичето, което би могло да му помогне. Не вяравам да съм тази, която би могла да Му даде неговата желана любов, но вярвам, че мога да предизвикам любовта, от която се нуждае.

––––––––––––––––––––––––––

Да,  hloris  , това е отговор на  въпроса ти: /Ако жената обича един мъж,този,когото всъщност обича,не е въпросния мъж./
    Реалният и идеалният образ на мъжа, който сравнявам в момента няма как да се припокрие колкото и да налагаме оригинала върху негатива за сравнение. Понякога самите ние, жените дори не го проумяваме и не се усещаме, че правим това мислено. Не защото сме по-малко чувствени от мъжете, напротив по-дълбоко емоционални сме от тях и не защото сме по-слабите, напротив по-силните сме. Доста често  се случва тя , жената да се влюби в някой мъж, макар и в сърцето й да живее друг. /нереалният/. При мъжете нещата са по-другояче скроени и най-вече за отхвърлените мъже. Отблъснати от конкретната тяхна жена, те са напълно емоционално смачкани в един момент и дори понякога това им оставя траен отпечатък за бъдещите преживявания.  Попадналите в подобни ситуации мъже, които вече са разбрали истината, а по-точно че обичащата ги жена или по образно казано любимата им – има на сърцето си друг огледален образ за обичащ я мъж,…..се сгромолясват. И то не защото имат непозитивен поглед върху случващото се, а защото носят различни душевни чувственности. Понякога Те наистина срещат жената, любовта на живота си, но Тя не е неговата вече жена, тя е приела и закотвила друг в сърцето си и го е идеализирала за себе си. Извода е, че просто липсва тази идеалната или идеалният и винаги ще отсъства в най-подходящият момент, т.е конкретният момент при разгаряне на емоциите точно подходящата за тях. Истината е, че няма точни правила за успех и всичко е ирония на Съдбата. Самите комбинациите на ситуациите и нямат край. Самата хармония между партньорите е нещо като лотария.  Душевността при всеки човек е различна и не съвпада с никоя друга. Може само да се привлича от подобна, но не се уеднаквява с никоя друга. Огледалният образ в сърцето на жената съществува и каквото и да прави любимият й мъж..този образ никога не може да се изтрие. И когато за съжаление е другият , а не точно неговият,  ще се случи ситуацията на отхвърленост и ще възникнат комплексите. А, един комплексиран мъж става озлобен и вреди на обществото.
И докато жените не се освободят от идеализираният си образ за единственият, неповторимият и най- красивият, най-добрият и и най подходящият за тях няма да преста

     Стрелките на часовника вече сочеха към 1 и 53 часа, а аз още будувах. Лунната светлина се прокрадваше през щорите и ме държеше в неведение ден ли е или нощ. Унасях се в малките часове на нощта и гледах един съвсем различен филм. Разбирах, че той нямаше да дойде и сигурно лежеше сам в леглото си, потънал вмислите си за мен и решаваше съдбата ни.  В съзнанието му, може би образът ми бе реален, а това значеше, че само с протягане на ръка можеше да ме докосне, но всеки път, когато си го помислеше, образът ми изчезваше. Едно време и аз лежах така вглъбена и си мислех за много неща, а сега само ги чаках да се сбъднат. Чаках него, потънала в своите сладки наивни мисли, които се рояха, като рояци в пчелни кошери и знаех, че той ме наблюдаваше, усещаше дори неравното ми дишане.
Екранът от камъка на пръстена ми примигна, аметистът явно улавяше най-нищожните вибрации. Приближаваше се. Знаех, че се чувстваше щастлив дори само като ме наблюдаваше и като че ли ме галеше по този начин с погледа си. Отвън се чуваше лек бриз, идващ през прозореца и нямаше значение дали ще има хиляди моменти като този или ще съществува само един единствен миг, защото всичките щяха да са такива. Точно в тези мигове, той чувстваше и живееше в моето измерение. Влечението му към тялото ми го караше да трепери. Отново усетих топлина по рамото си, беше дошъл. Нощта  ни завиваше с черни воали и ни пазеше от чужди погледи.
„Какво се случваше?”. ………
Слушах музиката му и ми се струваше, че бях на място, където съм била и преди. Взирах се в лицето отсреща,  погледът му сякаш отваряше вратите на невидими светове. С проекцията си мигновенно строеше замъци, оазиси от кристални чувства и то сред проблясъци на предишни животи. После отмествах погледа си встрани и виждах хиляди хора, които ми махаха с ръка да спра. Знаех, че ако избера световете му, губех живота си, защото той беше нереален и е само плодна моето въображение. И ето веднага след това за първи път след толкова време прозвуча гласът му „Животът е красив, когато е споделен“ Шепотът му издаваше много неща и ме караше да се замисля. Провокираше да решавам и то точно сега. Изборът, който щеше да промени само с един замах целият ми живот чакаше. Притворих очи и скочих. Влязох в приказката.Струв

Завръщането –
е по средата на едно начало,
от което знам още по-силно те боли,
в очакване съм,
да преминеш с мисълта си премаляло
и да изохкаш тежко пред моите врати.
Мълчанието – 

е пък приспано от едно вятърно махало
и дори е забравило заплувалите към мен мечти,
съмнявам се,
че ще скривам вечно чувства онемяло,
щом пулсирам по-силно пред теб от преди.
Ще
ми простиш ли –
за лицето ми прибледняло
и за оставените след мен много следи,
ще пристъпиш ли прага ми сега засияло
или през хоризонта душата ми ще уловиш.

 
 

Едно побесняло море,
разръчкано от множество кораби,
издига в стълб шумни гласове
и изважда от дъното спомени,
при което току що събуденото ми лице,
поглъща жадно хоризонтите,
умалило в заден план брегове,
разцепило на две възела с осморките,
защото днес едно красиво Слънчице,
ще надникне през прозорците
и ще зарисува поздрави с изгревни ръце,
докато получи порция от възторзите.
А прехапаните устни,
на случайно минаващите,
ще тушират бързо изгубените улеи
и ще упътват към подиума приятелите.
И дали усещането им за синхрон,
днес ще е без грам търпение
или ще накланят везните мигом,
за да получат удовлетворение.
И ето забавям пред вас ход,
след силно вълнение,
нагазвам в новия си житейски епизод
и прибавям още една година без съмнение.

 
 

    

     Топъл въздух нахлуваше в стаята ми и разнасяше странен аромат от уханието на природата отвън. Нейде наблизо се чуваше звук от плачещо пиано. С тоновете му се раздробяше тъжно тишината на малки късчета покълнали откровения. Звукът въздишаше по клавишите и се изплъзваше някак си между пръстите, като падаше неподготвен в пространството, недокоснат от времето……
      Понякога се питам защо съм толкова чувствителна и защо прекалената емоционалност ми пречи да бъда спокойна. А уж обичам да съм истинска реална. Плаче ми се под тези тъжни акорди, разпадам се като пепел на изсъхнала роза, политнала и разпръснала се от вятъра неизвестно къде на  малки късчета щастие върху ненамерени   досега  олтари……Далече си……..
       Мислейки за теб, гледах през прозореца и не разбирах още, че времето липсваше, някак си се беше изпарило и всичко наоколо беше сиво и безразлично. Намирах се в някакво пространство, където размишлявах и си задавах въпроси. Светлината отвън струеше някак неестествено и влизаше на нежни тласъци в мен. Галеше ме и успокояваше за болката от липсата ти, пробваше ме, но не те заместваше. Тишината беше дълбока, неузнаваема за този час. Лампите вътре, въпреки че бяха угасени просветваха, сякаш напомняха за нещо приближаващо се.  Взирах се в това примигване и ми се струваше, че изкуствената светлина улавяше импулсите на невидимата и сигнализираше за нещо оттатък времето или за оттатък мястото ми. Истината бавно изплуваше и придобиваше бледи вече очертания. Приличаше като едно озарение от едно емоционално настройване. Чувството за безпомощност пристъпваше на пръсти и с чрез ярката светлина се настаняваше в дома ми. Искаше ми се сега да бях другаде, там на другото място, там до теб……..
      Отдавайки се докрай на свободата за мислене не можех да проумея, защо съм още тук , какво чакам и защо не отпътувам. Моята свобода, дори и само за три секунди щастие бих искала да бъде друга, различна от сегашната, да бъда с теб…….

 
 


    Нямаше как, останах отново сама, потънала в мислите си. А мислите ми се рояха, като рояците в пчелни кошери и ме отнасяха пак някъде, където не съм била досега. На  място, където съм се сънувала, че съм била. Място, в което много старателно съм се взирала и търсела най – подробните детайли, които съм и сравнявала дори в сънищата си. По мен се разлива едно такова невероятно, непознато, приказно,  толкова красиво усещане, за което всеки би мечтал да почувства някога и някак си. Виждах се, там сред хилядите цветя на поляната, окъпани с прозрочни капки роса и галещото слънчево шмугване през съхнещите листа, заедно с топлия полъх на вятъра, който ги подсушаваше със целувката си и ги променяше по неузнаваем начин. Казват, че цялото това въображение било вълшебно и мислейки и потъвайки в такава красота, усетеното те променяло изцяло, карало те да погледнеш с други очи на живота, да се усмихваш по-друг начин, дори и да забележиш и незначителни неща наоколо.     
     Опитвам се да си представя. какво би било да обичаш някой толкова силно, че да си готов да направиш всичко за него, гледайки се през призмата на времето някак отстрани.  Какво значи да промениш живота си, да го изгубиш дори, да се оттърсиш от минало и спомени завинаги и да заживееш с настоящето.  Да, и при любовта съществува дилема : – Да бъдеш или Не, но винаги има вероятен отговор, отговорът на живота ни. Има ги и тези моменти, които те карат да се смееш, да плачеш и да се питаш има ли смисъл? Заслужава ли си, жертвите които правим. Моят отговор е “ ДА “ . Защото, когато мисля за Него, аз си представям с какви прекрасни мигове ме дарява Той и какви нови занапред бих преживяла . Как ще се будя всеки ден с усмивка и ще премигвам под лъчите на изгряващото слънце и как ще мечтая за следващото утро и правя плановете за бъдещите дни. И винаги ще си задавам и въпросите – Как ще преминавам през лошите новини, през силните бури, през жестоките ситуации, катаклизмите ? Ами, бих казала отново с усмивка. Защо ли? Защото ще знам, че си струва. Нищо не би имало значение, нищо не би ми попречило да се наслаждавам на любовта си . А аз я чакам с нетърпение сега да се прибере и гледам с искрящ поглед към вратата, която ще се отвори всеки момент, а аз ще се втурна за да я посрещна. Не бързам, чакам търпеливо, защото знам, че той ще дойде. След няколко часа, ще се прибере……..

 

 
 
 

  
 
    Капките дъжд звъняха нежно и безтегловно насън, като се стремяха да не се докосват. Падаха бавно и плавно и потъваха в жадната земя. Наоколо хиляди червени пламнали макове бяха навели оросени глави от ситния дъждец и се полюшваха тъжно над мократа зелена ливада, търсейки помощ. Сънувах се облечена в ефирна червена рокля и открих, че съм облечена като принцеса, стъпвайки с прозрачните си пантофки по калната земя, а те не се мокреха, сякаш вървях по вода над някакъв загадъчен фон или гланц. Роклята ми също беше съвсем суха в този проливен дъжд. От известно време се чудех коя съм, накъде вървя, какво правя сред тия макове, и ето че най-накрая се заподозрях, ами да аз съм истинска принцеса. Даже се понамръщих малко, как досега не съм го разбрала, тъй че даже не се налагаше и сама да си отварям вратите на двореца, а градинарят, един красив лакей, облечен в изискано бяло облекло вървеше навсякъде пред мен и ми правеше реванши с всяко отваряне.  Ами то нали цялата ми прислуга в момента беше  заета да паркира лъскавите бели лимузини на принцовете от цял свят, които прииждаха, само за да ме зърнат. Бяха толкова много, че се учудих откъде има толкова графове и херцози останали в днешно време. . За съжаление и те не бяха особено на ниво, да не кажем, че въобще не отговориха на очакванията ми. . И точно тогава го видях! О, не по-точно го разпознах, беше точно Красивият принц,  явно тъкмо се връщаше от леговището на някой дракон, откъдето, с цената на неимоверни геройствания, се бе измъкнал, тъй като още носеше дебели вериги в ръцете си. Навярно на входа на пещерата на ламята е стоял някой великан със страшна бухалка, който е пазел розите, които разстяха в изобилие там . А когато се качих в колата на принца видях на задната седалка тази бухалка, навярно взета за сувенир и хиляди изсечени розови храсти. После се сетих, че той се е бил с него именно заради тези рози. Принцът ме заведе в своя дворец, където бе пълно с розови цветчета и всякакви шоколадови бонбони и лакомства. Вечер ме приспиваше с музика и ми разказваше приказки.А някои сутрини, грейнал, ми разказваше небивали смешки,  докато си пиех кафето. И тъкмо си мислех, че сме заживели щастливи до края на дните си, когато ме събуди глас :
– Давам ти 15 минути да се приготвиш за излизане, ще те водя на представянето на една стихосбирка.
Взех да търкам очи и да се изтягам и май пак съм заспала, като си мислех, че съм избягала от действителността, тръгнала по поляната с маковете, а всъщност избягах само насън. Когато се събудих наистина принца от съня беше оживял и ми се усмихваше….

 

Дали сме в желания свят
или още сме в началото на едно преоткриване
дали усещаме вече съдбоносния знак
или да излезем пред завесата се страхуваме
дали сме заедно или разделени пак
нима от разстояния се травмираме
дали ще погледнем за малко назад
или и ще се втурнем напред да се намираме

Дали изпуснахме нашия влак
или по гарите за малко отпочивахме
дали поглеждаме по навик часовника пак
или отдавна сме без циферблатно кодиране
дали поехме по един път в този свят
или още криволичим и пътуваме
дали имаме за среща определена дата, час
или произволно намисляме да се откриваме

Дали аз за теб в този свят закъснях
или времето пред мен много бързаше
дали ти беше изостанал доста назад
или от многото посоки се объркахме
дали ще стигнем до нашия пристан тогаз
когато приемем че за миг се изгубваме
или ще се сграбчим плувайки един към друг в един час
без да се надяваме, че можем да изплуваме…..

 
 

В твойте топли длани,
като роза аз разцъфвам,
останали са следи от рани,
но с времето ще ги закърпвам.

Усмихвам ти се почти без покани,
топли струйки в очите ти вливам
и песента на щуреца ме подкани,
да танцувам за теб и стихове да измислям.

По твойте влажни устни,
като утринна роса се стичам,
вливам се с мисли дълбоко измечтани
и в тялото ти любов завихрям.

Оглеждам се в очите ти така желани,
като през огън минавам и викам,
звезди от богове са там избрани
и с топлината им сърцето ти ще обличам.

В твойте ръце изподрани,
като лястовичка в гнездо ще кацвам,
душата ми с обич ще те храни,
а ти преглътни я и ще те почувствам……