Latest Entries »

В началото появи се Светлината,
но непросветеният Мрак бързо погълна я,
уморена си тлееше преди в тишината,
само самотата разбра и прегърна я…..
Защо остана безчувственна тъмнината,
дори не се трогна от молитвите,
с които се самоспасяваше душата,
а светлината будеше всичко навред неуморна….

 

Не се плаши,
ако и утре не ме видиш –
аз ще съм,
заспала своя сън,
прошепна ми,
че тази нощ ще ме любиш,
но знай,
аз чаках твоя звън.
Не се бой,
аз искам само малко нежност,
изстинала в един ужасно студен ден,
погалиш ли ме с шепот не както е редно,
помни
аз ще разпозная всеки твой шум.
Погледни лицето ми,
то е пламнало, а беше снежно,
промъкни се леко зад моя гръб,
целуни ме дълбоко и безвредно,
докато чуеш онзи въздишаш звук.
Не пришпорвай мига,
докосни ме още по-нежно,
повярвай и не ме щади,
отпусни се бавно до мен, уж небрежно,
а аз ще се усмихвам за теб до зори…..

 

<!–   –>
Тагове:   стихове за двама -светлана тодорова

В различен сън снощи те видях,                                           
навярно защото не бях добре заспала

и от тогава с мисъл над теб кръжах,

да те пазя от зло си бях обещала.
Пак там в съня си аз разбрах,
че ти като мене умираш от любовна мъка,   
а в очите ти нежността съзрях
и престанах вече да съм сънна.
Нима душата не ми казваше тогаз,
когато с твоята в един миг се сблъска,
но аз почти нищо не разбрах
и отминах без раната й да превържа.
Не се сетих, че може би това е Тя,
разминах се с теб насън без да  се обърна,                                    
но на сутринта вратата си отворих начаса
и зачаках реално да те зърна…

Re: Не си тръгвам, ще остана цяла нощ…

Вървях и търсих аз една врата
Която любовта ми да отвори
Търсих жадно в пустошта
Оставих си сърцето да говори

И когато то посочи…ето тук…
Когато слушах сърцето как говори
Посегнах плахо да отворя, от любов неук
Блажено онемях, вратата ти сама отвори….

http://www.youtube.com/watch?v=9wGeD-NaTqw&feature=related
Изпратено: 21:42 От: Поет без име

 

 


Като сянка онемявам,

когато съм от теб далеч,
викам си,
нека друго не си пожелавам,
освен милостивата ти реч.
А случи ли се,
ще започна да те наблюдавам
и всеки миг ще е запазен свеж,
възможно е и да настанявам,
мисъл за бленуван жест.
А после?
После от срам ще се стаявам,
усетила в близостта копнеж.
стоя нащрек и не се решавам,
да вдигна поглед към теб.
Защо ли?
Според теб защо ще се надявам,
защо ще чакам далечна вест,
да мълча се малко престаравам,
че думите ми са плъзнали навред,
Знай!
Безкръвна винаги ще оставам,
когато си безмълвен и далеч
и не смея да те обвинявам,
дори за обяснителния текст.
Реших!
Тази нощ за него ще настоявам,
и ще духна бързо лунната свещ,
в скута ти ще си се представям,
а ти разбереш ли,
тръгни със среднощен рев….

 

 


<!–

–>

И капчиците нежност умеят да плачат,

падат с отронени мисли
и дълбоката копнежност се сгушва да чака,
тръпне, очаквайки нечии стъпки.

И мокрият вятър започва да ръкопляска,
оттърсил от себе си тъги и мрачини,
докато изплува образа ти някак
от мойте сълзи в наклонени везни.

И аз като теб мога да плача,
поглеждам те и очаквам да се сбъднат мечти,
които да ме поведат смело по мокрия пясък,
скрил от времето неугаснали страсти.

И шепотът им струи и ме разплаква, 
търси паралелните отпечатъци
и лумналата обич започва да пренася,
сбъднати сънища от прекрасности.
 

 

С неочаквана промяна,
с неподозирана лекота,
Есента се събуди разлюляна,
опарена от горещата мълва-
откраднал е залеза момата
– нейната слънчева дъщеря
и как няма да хукне след тях горката,
подгонила онази светлина,
която хитро на Залеза днес пристана
и скри я той зад своята врата.
И ядосана на Съдбата- камшика хвана,
забрули хищно есенни листа,
но влюбената романтика на пътя й застана,
подсвирна си и вътре се прибра.

И някак много, много тихо
и аз се изнизвам от реалността,
дори поглеждам залеза си скришом,
сбъднал не една мечта.
И падат есенните листи,
безшумно стелят се и в съня,
а вятърните чевръсти пръсти,
рисуват по прозорците ми сърца..

Слънцето ми е помрачено,
залязва тъжно без да остави дар,
студен е погледа му и е угнетено,
не може да ми бъде през нощта другар.

Аз зная утре пак ще е ободрено
и ще се настани хитро от сутринта до мен,
възможно е да е и променено,
зависи от снощния му сън.

А пред одъра ми Луната,
все ме моли да спя, да спя,
увещава ме горката,
че най-подходяща е за мен нощта.

А аз си рея в тишината,
мъча се да си припомня сън,
кой беше момъка така прекрасен,
заспал пред вратата ми отвън.
         
                                

 


 

Аз слушам как звънят житата,
а вятъра зад хълма цвили разнежен,
с воя си прошумява в пащърнака
и боричка се неравностойно за неговия плен…

В двореца ми горски са безкрайни полята
и ширят се цветно градини за мен,
ободрени са щедро днес от росата
и приютяват боси богини всеки ден…

Слънчогледи там са навели виновно главата,
прихванати с панделки, като в слънчев харем
и избуяла е помежду им мистично тревата,
напомнила за най-тъжните раздели с мен..

Бяла магия е увила стеблата,
обула чорапи с най-финния тен,
разпуска коси тъжно върбата
и оплаква онези влюбени недели с мен…

А край брега си тече невинно реката
и ближе блажено крайчеца на килим зелен
летния вятър си пълни с хитрости торбата
и раздава в тръстиките пориви вдъхновен…..

С дъхави треви се е облякла равнината,
полъхва от юг ветрец ментово овкусен,
никой не знае, че спя така на тревата,
само щуреца за мой придворен е нагласен…

 

 

Нека запея пак тази наша песен, 
която излиза сега от моята душа
и под лунната светлина завие ритъм спешен,
търсещ нечия заблудена звезда…

С тази тъжна наша песен,
нека лъхне  полъх от щастливи времена,
и да успокои онзи шепот безутешен,
кой знае как  прошепнат от мен в съня..

С тези думи нека задържа сълзата
и да я превърна в капка бисерна роса,
и от нея твоята душа горката,
да ми се усмихне изведнъж от далечина..

Не ще ли, ще запея още по-силно,
но ще трогна ли с това нощта,
която връща се за мен разсилно,
насила  да ме приспива
(и държи от теб настрана)…

 

От изровените ни приспани дихания
и от незаличените ни в пясъка дири
прошумяват отново от онези послания
непрошепнати един за друг в речи
и докато спят дълбоко чужди настроения
мисленно гоним на воля с вятъра мечти
завихрени от големи разстояния
разтваряме в морето чудни фантазии.
А край нас си танцуват ефирни разкошия
които навяват утринни полъци
сбъдват ни се красиви денонощия
и гъделичкат ни слънчеви мимики.
Дали ще ни разделят прозрачни остъкления
устните ни се допират от двете им страни
усмихваме се без никакви съмнения
окъпани от собствените си сбъднати мечти…
 


 

 

<!–   –>
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.